буца ХЛАД...

Събудих се с нуждата да изразя скрита сексуална потребност към някого, когото започнах до опознавам. Усещането за близост в топлотата на думите й, ме провокира с течение на много вечери да се привържа към нея, без да го изразявам на глас. Сутрините бяха мълчаливи. Вечерите бяха тихи. Чашите ми, издуваха обаяния пред погледа ми, като платна на надеждата, точно в моменти когато имах потребности от споделяне... Пръстите ми, трепереха повече от гласните струни и често поемането на дъх ме задушаваше. Една пълзяща и стягаща нишка в гърдите ми, събираше всичко в една болка. Не е ниско в дясно. Не е и на гърдите в ляво... просто напрежение, опитващо се да изскочи изпод клепачите ми. В такива моменти просто я убивах бавно, на големи глътки и прочиствах будното съзнание със замайване от силни градуси. Карах притъпените ми сетива да заспиват, но ... заспиваше тялото ми. Сънувах я, развяла косите си. Въртяща снагата си в полупрозрачни роби да танцува. С ръце докосващи тялото и в бавни и дълги обгръщания, докато не оставаше кътче по нея, което да не проследят жадно очите ми. Криеше лицето си в буйните букли, но винаги ме целуваше бавно със затворени очи преди да си тръгне и да започна да се връщам болезнено в пробужданията си. Така се получава, когато думите останат неразбрани. Изказванията поемат в грешни пътища. А чувствата заглушават съвестта ти и въпреки, че знаеш какво ще се случи, просто се оставяш да правиш грешки след грешки.
Мразя се, че... съм такъв. Позволявайки на душата ми да си иска своето, а на сърцето ми, че не се подчинява на молбите ми. Такъв съм. Когато мечтая... Когато надеждата ме подмамва в кръговрат на невъзможни случвания и очакванията бавно ме дърпат надолу, към горящите ми емоционални потребности, които ще тая дълго в себе си... Спирам да се подчинявам на всичко. Спирам да докосвам дъжда и лъчите. Спирам да преглъщам въздуха с който ме докосваш в сънищата ми. Спирам да мисля за теб... Време е да преглътна отново горчивата чаша с резен лимон, тоник и водка...

Блудникофф отвори камерата и извади буца ХЛАД...

Когато Блу го няма...

...винаги съм искал да напиша:

Синята Тишина стъпва влюбено в очите ми...
Ехото й, кънти ТАНцувайки по бузите...
Устните ми в сълзи се прегръщат с носталгията...
10 години се изнизват в миг, като спомени...
Земята ми, продължава да е пуста и синя...
Дъждовете ми, спят в шепите...
Миналото крие неизказаните ми слова...
Последната ми глътка е пареща с усещане за скъсани частици в душата ми...
А Слънцето остава толкова далечно и тихо...


Винаги съм искал да напиша:

Затварям очите си... и завинаги спирам да мечтая...

Но единствено мога...
... да опиша чувствата си в момента преди да ги забравя...