Някъде там в огледалото на сънищата и в отражението на истината, протягам мислите си в света на фантазиите.
Откривам силата на усещанията и докато затворя очи, блясъка от чувствата ми залива нощта с безброй спомни обсипващи небето.
Вървя по безкрая и в една мъничка частица от съвършенството се надявам, съдбата да ми се усмихне и да изпитам истинската любов.
Почти в реална илюзия се докосвам до мига сътворен от елегантен пирует, носещ телата ни в пищността на изкушенията.
Но... това не ми стига и алчността ме отдалечава завинаги от искрата, която все чакам да се запали дълбоко в мен.
И да, там някъде в преекспонирания си образ откривам отражението си самодоволно да ми се усмихва като, че ли това е поредната ми игра скрита зад маската на любопитството.
А се уморих от гланца на усмивките и напудрените въздишки озаряващи нечии щастливи лица, докато моето все е в черни следи.
Но... така е, когато обърнеш гръб на себе си и тепърва трябва да се научиш да се обичаш, да си вярваш и да разчиташ на инстинктите си, вместо на самоиронията.
А отговорите винаги са различни от въпросите, независимо дали сънуваме или позволяваме илюзията за щастие да ни води сляпо за ръка.
И толкова ли много ми се иска някой да докосне ръката ми, дори да е за миг ?!...
Блудникофф протегна ръка в тъмнината и празнотата я обгърна...
