Счупих любимата си чаша за трети път. Остана ми само една. Толкова изящна и фина, като извивките на любима жена.
Посягам и я докосвам с такава нежност, сякаш тънките й стени ще се напукат в пръстите ми. Леко погалвам гладкостта й и я повдигам нагоре към устните си. Все едно съм чакал цяла вечност, за да я докосна и да усетя аромата на целувката й с ръба.
А не е ли така, закопнял за топлината й в студения си ден, да чакам с нетърпение да ме обгърне и да ме понесе с въображението ми в истинския свят на изкушенията и насладата, от докосването на извивките по... гърдите й, по... талията й, по... бедрата й...
Да потъна в чистотата на очите й, отразяващи се в кристалните стени на чашата, с целия блясък от разноцветни палитри родени в пламъка на свещта и приглушената светлина, караща ги да изглеждат по-големи... по-тъжни... по-дълбоки...
Отпивам на малки бавни глътки мъката си и шептя думите събрани в шепите й, защото моите някъде съм ги захвърлил, а гласа ми се лее с тишината, като топъл вятър в късна лятна нощ.
Разкривам страхове и тайни, разголени от съдържанието на чашата, премахваща всичките ми задръжки, докато не ме потопи в обятията на тялото й.
Потъвам... отново и отново в порока, като дрогиран се спускам към вкуса на тялото й, а усещанията ме заливат с желания, за които копнея и не зная как ще им устоя...
И защо да се опитвам да им устоя, когато моята слабост се превръща в страст с блянове за споделяне на мечти...
Блудникофф затвори очи и целуна ръба на чашата...
