чувала ли си тихия тембър на гласа ?!...
пронизващ с мъката си събрана от деня
една надвиснала досадна тишина
обгърнала с горчивина
агония от неспокойствието
в притихналата ми душа
изпиваща на глътки парещата скръб
в остатъци от страдане
с буци хлад от огорчение и болка и...
...и е по-добре да не чуваш този глас
променен от загуба на празно обещание в топъл ден
от спомен по устни залепнал в насълзените очи
с игра на вятър в разтворените пръсти
на самотно вдигната ръка
и онази празнота
изолираща напълно останалия свят
превърнал се в кошмар
на колене пречупил ме
в съновиденията си безсънни да пълзя
и да те желая
както първия път
в нежности увиснала с прегръдки от любов
даряваща сърцето си с обич
на един покварен от лъжи момент
пълзящ из тялото ти, бурен
всичко след себе си оставящ умъртвен
и
това съм аз
и
това е моя глас
вече знаеш как се казвам
можеш да го изречеш на глас
и колкото и да крещя за теб
тишината заглушава моя страх
и само цветето издава звук
докато се докосва в пръстта
и пак е толкова тихо
отдалечавам се и се чудя... защо в гробищата... винаги е Тишина?!...
