Понякога се усещам, че все още мисля за нея. Неизменно в продължение на толкова години, не мога да се отърся от този спомен. Докоснала нещо в душата ми с мъничката си ръка и го е стиснала и не го пуска.
Това е останало само, като усещане. Истината е, че мълчаливата й компания ми липсва. Всяка сутрин безмълвните движения на телата ни в пълен синхрон се движеха в едно и в продължение на няколко минути, нямаше нещо друго за нас.
Изминавахме пътеката, след това прекосявахме плажа и по моста отивахме до края на кея.
Отнемаше не повече от 4 минути. След няколко упражнения, докато разтягахме телата си, Слънцето изгряваше и се връщахме обратно и пътеката в края си ни разделяше.В продължение на няколко минути всяка сутрин, успявах да се любувам на две съвършени неща оставили толкова много топлина в душата ми. Изгрева и една жена, на която никога не успях да чуя гласа й.
Всеки ден се заричах, че на следващата сутрин ще я заговоря. Ще й споделя, какво изпитвам към нея. Ще изрека на глас, колко е прекрасна и ще успея да видя в очите й, същото това Слънце което ни огрява с топлината си.
Представях си я вечер с разпусната си коса на едрите масури и онази нейна едва забележима усмивка, толкова тайнствено привличаща, че бях готово да дам няколко години от живата си за да усетя вкуса на устните й.
С очи толкова красиви и дълбоки, че ме беше страх да ги погледна, ако бяха вперени в мен. В такива моменти адреналина обгръщаше гърдите ми, като стоманени обръчи и трудно си поемах дъх. Цялото ми тяло се усукваше отвътре, като навито въже разтеглено от две силни ръце.
Мига спираше и... всичко се късаше в мен докато не останеше нищо здраво. Едва тогава успявах да си поема въздух и в повечето случаи усещах очите си мокри.
Заставах в страни от нея леко зад гърба й и се любувах на тялото й. На изгрева. На лъчите, които навлизаха в косата й. Беше само за няколко минути, но за мен беше достатъчно, за да го запаметя толкова много пъти. Толкова много сутрини. Толкова много пропуснати моменти в които не направих нищо.
За първи път не се появи в средата на есента. Седях на пътеката в продължение на 30 минути преди да се усетя, колко много време е минало. Дърветата бяха останали почти без листа и само птиците бяха господари в короните им, преди да дойде вятъра и започне играта си.
Гледах за първи път от толкова много време изгрева сам. Нещо ми бяха отнели. Нещо от мен се беше откъснало и липсваше. Нямаше я красотата и топлите лъчи. Нямаше вълшебството от споделянето на момента.
Почувствах се самотен. Беше един кратък миг, а толкова много означаваше. Нима, когато нещо толкова много ти липсва разбираш нуждата си от него и чак тогава ли можеш да осъзнаваш самотата си.
Нима преди това не съм бил самотен?!...
Въпроси, които щяха да започнат да ме преследват с очакването ми всеки ден да я зърна отново. Да чуя гласа й за първи път. Да погледна в очите й, без да ме е страх какво ще се случи.
Минаха много години. Така й не спрях да тичам, докато се опитвам да догоня времето и броя крачките си по пътеката. Плажа. Моста. Кея. Изгрева. Слънцето...
Само това ми остана. Единственото нещо, което не ме кара да усещам самотата си и знам, че УТРЕ...
Блудникофф ще тича по моста към Слънцето, за да го намери...
