буца ХЛАД...

Събудих се с нуждата да изразя скрита сексуална потребност към някого, когото започнах до опознавам. Усещането за близост в топлотата на думите й, ме провокира с течение на много вечери да се привържа към нея, без да го изразявам на глас. Сутрините бяха мълчаливи. Вечерите бяха тихи. Чашите ми, издуваха обаяния пред погледа ми, като платна на надеждата, точно в моменти когато имах потребности от споделяне... Пръстите ми, трепереха повече от гласните струни и често поемането на дъх ме задушаваше. Една пълзяща и стягаща нишка в гърдите ми, събираше всичко в една болка. Не е ниско в дясно. Не е и на гърдите в ляво... просто напрежение, опитващо се да изскочи изпод клепачите ми. В такива моменти просто я убивах бавно, на големи глътки и прочиствах будното съзнание със замайване от силни градуси. Карах притъпените ми сетива да заспиват, но ... заспиваше тялото ми. Сънувах я, развяла косите си. Въртяща снагата си в полупрозрачни роби да танцува. С ръце докосващи тялото и в бавни и дълги обгръщания, докато не оставаше кътче по нея, което да не проследят жадно очите ми. Криеше лицето си в буйните букли, но винаги ме целуваше бавно със затворени очи преди да си тръгне и да започна да се връщам болезнено в пробужданията си. Така се получава, когато думите останат неразбрани. Изказванията поемат в грешни пътища. А чувствата заглушават съвестта ти и въпреки, че знаеш какво ще се случи, просто се оставяш да правиш грешки след грешки.
Мразя се, че... съм такъв. Позволявайки на душата ми да си иска своето, а на сърцето ми, че не се подчинява на молбите ми. Такъв съм. Когато мечтая... Когато надеждата ме подмамва в кръговрат на невъзможни случвания и очакванията бавно ме дърпат надолу, към горящите ми емоционални потребности, които ще тая дълго в себе си... Спирам да се подчинявам на всичко. Спирам да докосвам дъжда и лъчите. Спирам да преглъщам въздуха с който ме докосваш в сънищата ми. Спирам да мисля за теб... Време е да преглътна отново горчивата чаша с резен лимон, тоник и водка...

Блудникофф отвори камерата и извади буца ХЛАД...

Когато Блу го няма...

...винаги съм искал да напиша:

Синята Тишина стъпва влюбено в очите ми...
Ехото й, кънти ТАНцувайки по бузите...
Устните ми в сълзи се прегръщат с носталгията...
10 години се изнизват в миг, като спомени...
Земята ми, продължава да е пуста и синя...
Дъждовете ми, спят в шепите...
Миналото крие неизказаните ми слова...
Последната ми глътка е пареща с усещане за скъсани частици в душата ми...
А Слънцето остава толкова далечно и тихо...


Винаги съм искал да напиша:

Затварям очите си... и завинаги спирам да мечтая...

Но единствено мога...
... да опиша чувствата си в момента преди да ги забравя...

Слабостта на Блудникофф...

Счупих любимата си чаша за трети път. Остана ми само една. Толкова изящна и фина, като извивките на любима жена.
Посягам и я докосвам с такава нежност, сякаш тънките й стени ще се напукат в пръстите ми. Леко погалвам гладкостта й и я повдигам нагоре към устните си. Все едно съм чакал цяла вечност, за да я докосна и да усетя аромата на целувката й с ръба.
А не е ли така, закопнял за топлината й в студения си ден, да чакам с нетърпение да ме обгърне и да ме понесе с въображението ми в истинския свят на изкушенията и насладата, от докосването на извивките по... гърдите й, по... талията й, по... бедрата й...
Да потъна в чистотата на очите й, отразяващи се в кристалните стени на чашата, с целия блясък от разноцветни палитри родени в пламъка на свещта и приглушената светлина, караща ги да изглеждат по-големи... по-тъжни... по-дълбоки...
Отпивам на малки бавни глътки мъката си и шептя думите събрани в шепите й, защото моите някъде съм ги захвърлил, а гласа ми се лее с тишината, като топъл вятър в късна лятна нощ.
Разкривам страхове и тайни, разголени от съдържанието на чашата, премахваща всичките ми задръжки, докато не ме потопи в обятията на тялото й.
Потъвам... отново и отново в порока, като дрогиран се спускам към вкуса на тялото й, а усещанията ме заливат с желания, за които копнея и не зная как ще им устоя...
И защо да се опитвам да им устоя, когато моята слабост се превръща в страст с блянове за споделяне на мечти...


Блудникофф затвори очи и целуна ръба на чашата...

Бягствата на Блудникофф...

Обичам да тичам рано сутрин. Изчиства съзнанието ми от мисли и броя само крачките. Няма нищо друго. Само свободата да се нося необременен от грижи и да съм сам със себе си. Нещо, като ранно рестартиране, превръщащо всичко в нов тонус за деня.
Понякога се усещам, че все още мисля за нея. Неизменно в продължение на толкова години, не мога да се отърся от този спомен. Докоснала нещо в душата ми с мъничката си ръка и го е стиснала и не го пуска.
Това е останало само, като усещане. Истината е, че мълчаливата й компания ми липсва. Всяка сутрин безмълвните движения на телата ни в пълен синхрон се движеха в едно и в продължение на няколко минути, нямаше нещо друго за нас.
Изминавахме пътеката, след това прекосявахме плажа и по моста отивахме до края на кея. Отнемаше не повече от 4 минути. След няколко упражнения, докато разтягахме телата си, Слънцето изгряваше и се връщахме обратно и пътеката в края си ни разделяше.
В продължение на няколко минути всяка сутрин, успявах да се любувам на две съвършени неща оставили толкова много топлина в душата ми. Изгрева и една жена, на която никога не успях да чуя гласа й.
Всеки ден се заричах, че на следващата сутрин ще я заговоря. Ще й споделя, какво изпитвам към нея. Ще изрека на глас, колко е прекрасна и ще успея да видя в очите й, същото това Слънце което ни огрява с топлината си.
Представях си я вечер с разпусната си коса на едрите масури и онази нейна едва забележима усмивка, толкова тайнствено привличаща, че бях готово да дам няколко години от живата си за да усетя вкуса на устните й.
С очи толкова красиви и дълбоки, че ме беше страх да ги погледна, ако бяха вперени в мен. В такива моменти адреналина обгръщаше гърдите ми, като стоманени обръчи и трудно си поемах дъх. Цялото ми тяло се усукваше отвътре, като навито въже разтеглено от две силни ръце.
Мига спираше и... всичко се късаше в мен докато не останеше нищо здраво. Едва тогава успявах да си поема въздух и в повечето случаи усещах очите си мокри.
Заставах в страни от нея леко зад гърба й и се любувах на тялото й. На изгрева. На лъчите, които навлизаха в косата й. Беше само за няколко минути, но за мен беше достатъчно, за да го запаметя толкова много пъти. Толкова много сутрини. Толкова много пропуснати моменти в които не направих нищо.
За първи път не се появи в средата на есента. Седях на пътеката в продължение на 30 минути преди да се усетя, колко много време е минало. Дърветата бяха останали почти без листа и само птиците бяха господари в короните им, преди да дойде вятъра и започне играта си.
Гледах за първи път от толкова много време изгрева сам. Нещо ми бяха отнели. Нещо от мен се беше откъснало и липсваше. Нямаше я красотата и топлите лъчи. Нямаше вълшебството от споделянето на момента.
Почувствах се самотен. Беше един кратък миг, а толкова много означаваше. Нима, когато нещо толкова много ти липсва разбираш нуждата си от него и чак тогава ли можеш да осъзнаваш самотата си.
Нима преди това не съм бил самотен?!...
Въпроси, които щяха да започнат да ме преследват с очакването ми всеки ден да я зърна отново. Да чуя гласа й за първи път. Да погледна в очите й, без да ме е страх какво ще се случи.
Минаха много години. Така й не спрях да тичам, докато се опитвам да догоня времето и броя крачките си по пътеката. Плажа. Моста. Кея. Изгрева. Слънцето...
Само това ми остана. Единственото нещо, което не ме кара да усещам самотата си и знам, че УТРЕ...

Блудникофф ще тича по моста към Слънцето, за да го намери...

Ако заровиш очите си...

Как мога да пресъздам един момент и да го запазя завинаги в себе си?!... Заедно с чувствата, които съм изпитал докато съм се потопявал в красотата и великолепието на изгрева.

Възможно ли е настръхващото величие да пропълзява тръпнещо в очакване по кожата ми?!... Да се случва отново и отново, стига да успея да затворя очи и някъде далеч във времето да видя тази интимност от моменталността. Да ме обгръща със същата сила и да изпитвам това вълшебство, което така съвършено се е запечатало в спомените ми.

Нима изгрева е толкова внушителен в своята червенина над вълните, че засенчва всичко друго случващо с в бавното му издигане над моста?!... Преплели пръсти... Забавили дишане ... Поглъщаме с очите си събуждането на това обилие от нови пропълзяващи трепети към устните ни в докосване и споделяне на желанията ни да слеем телата си.

Надвесен над тези пъстри очи да наблюдаваш, как морето дава сила на слънцето да се издига високо... високо и да те обгръща с топлината си, докато ти докосваш с нежност аромата на косата й, поглъщаща бавно всичко около теб.

И в тези очи с цвят като неузрял лешник с парченца шоколад, преливащи в златно да откриеш всичката любов за която си копнял някога... Мечтал... Сънувал...

...ами ако никога не си наблюдавал изгрева над морето?!... ако никога не си имал възможността да му се наслаждаваш?!... ако това се е случвало на друг?!... а не на теб?!... как ще го откриеш и опишеш с думи ще намериш единственото нещо, което има значение за теб?!...

Застанала на терасата снимаше изгрева. А някъде в бъдещето Блудникофф беше заровил затворените си очи в косата й...

Докосване на празнота...

Някъде там в огледалото на сънищата и в отражението на истината, протягам мислите си в света на фантазиите.
Откривам силата на усещанията и докато затворя очи, блясъка от чувствата ми залива нощта с безброй спомни обсипващи небето.
Вървя по безкрая и в една мъничка частица от съвършенството се надявам, съдбата да ми се усмихне и да изпитам истинската любов.
Почти в реална илюзия се докосвам до мига сътворен от елегантен пирует, носещ телата ни в пищността на изкушенията.
Но... това не ми стига и алчността ме отдалечава завинаги от искрата, която все чакам да се запали дълбоко в мен.
И да, там някъде в преекспонирания си образ откривам отражението си самодоволно да ми се усмихва като, че ли това е поредната ми игра скрита зад маската на любопитството.
А се уморих от гланца на усмивките и напудрените въздишки озаряващи нечии щастливи лица, докато моето все е в черни следи.
Но... така е, когато обърнеш гръб на себе си и тепърва трябва да се научиш да се обичаш, да си вярваш и да разчиташ на инстинктите си, вместо на самоиронията.
А отговорите винаги са различни от въпросите, независимо дали сънуваме или позволяваме илюзията за щастие да ни води сляпо за ръка.
И толкова ли много ми се иска някой да докосне ръката ми, дори да е за миг ?!...

Блудникофф протегна ръка в тъмнината и празнотата я обгърна...

Празната чаша на Блудникофф...

Бях забравил за момичето с малката закачлива усмивка. Влезна палаво и кокетно завъртя дупето си и се настани срещу мен.
-Здравей...
Спомних си я първия път, когато се появи. Изглеждаше, като всички останали или по скоро приличаше по нещо на теб.
И това жегна нещо дълбоко в мен, което бях загубил за известно време и ме подтикна да й обърна по-специално внимание.
Всъщност истината е, че я бях виждал в магазина няколко пъти да си избира плодове, но така и не се осмелих да я заговоря... -Здравей, помниш ли ме?!... Струваше ми се глупаво и изтъркано и просто се отдалечавах.
Но спомена от пленяващата й усмивка с тайните скрити в очите й, ги пазя в себе си и с чаша в ръка понякога се опитвам да си я представя пред мен.
Разговаряме. Преправям гласа й. Но в повечето случаи спорим за истински неща. Неприкрито отстояваме позициите си и не се крием зад цитати, а споделяме мислите си.
В такива моменти съм себе си. Без да се налага, че ще ме заболи... ако си тръгне отново. Да преживея поредно разочарование. Да преглъщам нови горчивини. Да страдам за нещо, което не съм успял да събудя в нея, но съм го изгубил, защото съм искал да й го подаря.
В такива моменти обичам да разказвам за мечтите си. Да обгръщам вниманието й с онова усещане за сигурност, което ще получи чак на сутринта. С усмивка подпрял ръка на главата си върху възглавницата и я чакам да се събуди.
Да отметна разрошените й кичури и да надникна в прекрасните й очи. И в такива моменти съм сигурен, че чувствата ми ще прелеят в най-силното желание да я прегърна и целуна и да потъне в обятията ми с докосването на устните ни.
Винаги ми се е искало да й прошепна нещо тихо и да оставя аромата на телата ни да се слее от предната вечер и докато остатъците от червеното вино на вечерта ни стопля, да погълнем онези недоизказани и ненаправени неща, за които копнеем в самотата си.
И теб те няма. И нея я няма. Момичето с палавата усмивка. А така студено , когато потънеш в тъгата си и те обземат мисли за изгубени чувства от привързаността на привличанията, към тази любов, която никога не си я изпитал истински...

-Кафе?!...
-Да, едно кафе ще бъде добре!...
-Мисля си за теб често.
-Зная! ...и аз за теб.
-Спомням си как се запознахме. Тогава си беше купила онези оранжеви чаршафи.
-Да и ти ме заговори заради тях.
-И не съжалявам. Имах най-Прекрасната си нощ... и си тръгна на сутринта, както и всички останали.
-Да!... често се чудя защо го направих. Тогава споделих с теб...
-... че те притесняват малките ти гърди ли ?!...
-Неееее!Но ти ми каза нещо, много мило?!...
-Някои мъже харесват...
-...много други неща в жените!!!
-Все още смятам така...
-Да! Щом си тук след 10 години, както ми обеща.
-А ти защо се забави толкова дълго ?!...
-Забравяш нещо?!... лиричната ти героиня съм.


Блудникофф докосна ръба на чашата. За поредна вечер остана празна...

Какво трябва и какво не...

Вкусът беше гладък и атрактивно мощен с остатъчен аромат на сочно благоухание от конфитюр с черни горски плодове.
Дълго и сухо усещане с пикантна нотка на тютюн почти изгори небцето ми след, като силен дъх на прясно масло и червена чушка с пикантна подправка и далечен вкус на пръст се разляха топло с лекото отпиване.
Държах една от най-красивите чаши за вино с много широк, разлят балон и голям отвор. Беше пълна с тъмночерешови меки непрогледни червени оттенъци от вино, разливащи се нежно по тънките стени с лекото поклащане на ръката ми.
Приглушената светлина и играта на пламъчетата от свещите обгърнаха стаята в плавно насищане на илюзия с лудуването на звуците от музиката, галеща изострените сетива с танц от чувства към устните й, които цяла вечер наблюдавах.
Наведох се към нея прегръщайки бавно тялото й и я докоснах с невъздържано желание и затворих очи докато тя ме поглъщаше.
Отпих от сладостта й, с живия цвят на мекия танин, пикантно сочен и елегантно затихващ, като спомен от лимонов нюанс с чаени листа и мед и с фин завършек на плътно проникване в топлината на тялото й.
Косата й, ме обгърна с асфалтови тонове на евкалипт и какао и се загубих в безпаметно наслаждение.

Сутринта беше тежка, а в очите ми имаше пясък с режеща болка към светлината.
Докоснах празнината в оранжевите чаршафи и хлад обгърна пулсиращата ми глава.
Усетих аромата на пресен хляб и нарязани праскови. Нуждаех се от чаша вода и ако знаех, какво ме очаква, нямаше да се съглася да стана дегустатор на вина.
Нещо тупна меко на леглото и усетих сядането й. Отворих очи и една тъмно кестенява коса обгърна взора ми и усетих целувката й. Топла, сочна и с вкус на плодове.
-Готов ли си за вторият ден или вече искаш да разбереш... -Какво трябва и какво не трябва, да се прави по-време на дегустацията?!...
Напълно объркан и с глупав поглед кимнах с желанието, мекия и глас да не спира.
Извъртях се в скута й и докато тихо ми говореше започнах да се надигам към лицето й.
Блудникофф беше буден...

Тишина?!...

чувала ли си тихия тембър на гласа ?!...
пронизващ с мъката си събрана от деня
една надвиснала досадна тишина
обгърнала с горчивина
агония от неспокойствието
в притихналата ми душа
изпиваща на глътки парещата скръб
в остатъци от страдане
с буци хлад от огорчение и болка и...
...и е по-добре да не чуваш този глас
променен от загуба на празно обещание в топъл ден
от спомен по устни залепнал в насълзените очи
с игра на вятър в разтворените пръсти
на самотно вдигната ръка
и онази празнота
изолираща напълно останалия свят
превърнал се в кошмар
на колене пречупил ме
в съновиденията си безсънни да пълзя
и да те желая
както първия път
в нежности увиснала с прегръдки от любов
даряваща сърцето си с обич
на един покварен от лъжи момент
пълзящ из тялото ти, бурен
всичко след себе си оставящ умъртвен
и
това съм аз
и
това е моя глас
вече знаеш как се казвам
можеш да го изречеш на глас
и колкото и да крещя за теб
тишината заглушава моя страх
и само цветето издава звук
докато се докосва в пръстта
и пак е толкова тихо

отдалечавам се и се чудя... защо в гробищата... винаги е Тишина?!...